Невъзможно ни е да ти позволим да вършиш една толкова презряна работа. Нека слугата ти заведе своята камила на водопой, нека върви, но ти ще предоставиш твоята камила на нас, понеже си наш гост, гост на цялото село.

Аха! Значи Али трябваше да се отдалечи, искаха да ни разделят. Отговорих му:

— Али ал Хакими ще остане при мен! И казваш, че съм бил гост на цялото село? Да не би да съм някоя ненаситна куку кушу

— Това съм самият аз и ти ще живееш при мен. И така, последвай ме!

— Ти ли? — попитах аз с тон на недоверие. От известно време го смятах за чужд на селото човек и след като с висок възбуден глас, който можеше да се чуе и от другите хора, се представи за шейх на селото, аз забелязах как погледите на мнозина от тях се отправиха към един стар човек с достопочтена външност, чието изражение издаваше учудване и неодобрение. Веднага предположих, че този старец е шейхът. Затова и попитах «ти ли?».

— Да,аз! — увери ме Тахаф. — Хайде, ела! Той хвана лявата ми ръка, за да ме поведе със себе си, но аз не се помръднах от мястото си и възразих:

— Позволи ми първо да се осведомя ей от онзи човек!

При тези думи посочих към стареца, ала Тахаф решително направи знак на хората си и гневно извика:

Нима искаш да ме обидиш, като не вярваш на уверението ми? Аз съм шейхът: така че тръгвай!

Той отново ме хвана, за да ме издърпа със сила, а в същото време хората му ме обградиха заедно с Али и ни затикаха да вървим напред. Бяха около двайсетина души. Не биваше да търпя подобно отношение, ако исках да оцелеем. Затова със заплашителен тон ги предупредих:

— Разкарайте се и ни оставете на мира, иначе сами ще си пробием път!

Негодниците се разсмяха и продължиха да ни блъскат, а Тахаф, който също се хилеше подигравателно, каза: