Нашият тидиту накара хеджината си да коленичи, за да слезе от седлото. Али и аз направихме същото. Водачът ни издаде някаква заповед, която не разбрах, защото той си послужи с диалекта на племето тибу, а не с арабски език. Но веднага ми стана ясно какво беше наредил, понеже неколцина мъже се приближиха до нас, за да отведат камилите ни. Възспрях ги с движение на ръката и попитах:

— Какво ще правят с животните ни?

— Ще ги заведат на водопой — отвърна Тахаф.

— Свикнал съм винаги сам да върша тази работа.

— Самият ти? — удиви се той. — Та нима подобава на достойнството ти?

— Достойнството ти никога няма да се накърни, ако си добър не само към хората, но се отнасяш с внимание и към животното, което е твоя собственост.

— Въпреки това не е необходимо да извършваш работата на ратаите!

— Нима трябва да превърна свободните ти воини в ратаи, като им възложа тази задача? Далеч съм от такава мисъл! Къде е кладенецът? Сами ще заведем камилите си на водопой!

Тахаф смръщи вежди, обърна се към хората си и им подхвърли няколко думи на диалекта на тибу. Използвах момента набързо да прошепна на застаналия до мен Али:

— Прави същото, каквото правя и аз!

Моят слуга кимна и десницата му хвана дългата пушка така, както и аз държах тежкия мечкоубиец. Преметната на ремъка си, карабината «Хенри» висеше на гърба ми. Моите подозрения се бяха превърнали в сигурност. Този ред от шатри, в чието начало бяхме застанали, както изглежда се обитаваше от хора с типичните черти на тибутите, отличаващи ги от повечето жители на дуара. Това бяха все диви, буйни и, както личеше, брутални типове, от които можеше да се очаква всичко. Направи ми впечатление, че обитателите на останалите шатри стояха недалеч и ни зяпаха, ала не се приближаваха съвсем. Струваше ми се, че тази най-външна редица от шатри изобщо не принадлежеше към самото село. Дали тибутите не бяха тук просто като гости? Едва бях успял да прошепна няколко думи на моя слуга, когато предводителят на тези хора отново се обърна към мен и с не съвсем дружелюбен тон ми каза: